Да получаваш с 30% по-ниска заплата от предшественика си, защото си жена от Източна Европа.  А когато потърсиш правата си- начинът ти на живот да се окаже „луксозен“, а ти – “разочароваща” .

“Това е свят за мъжете”- така звучи в превод началото на знаковата за Джеймс Браун песен, записана през 1966 г. Днес, близо 60 години по-късно все още има ситуации, в които този рефрен е плашещо актуален. В такава ситуация се оказва и великотърновката Мая Донева, основател на „Социалната чайна“, изпълнителен директор на „Карин дом“ до 2021г. и знаково лице в сферата на социалните дейности и иновации. Преди близо 4 години тя бе назначена за генерален секретар на EASPD – Европейската асоциация на доставчици на социални услуги за хора с увреждания. Така Донева събира багажа и семейството си и се мести в сърцето на Европа. След около 3 месеца на позицията, случайно установява, че заплатата ѝ е с 30% по-ниска от тази на предшественика ѝ. Прави проверка, отправя въпроса към ръководството в продължение на повече от година, заради което е определена като „dissapointing“ ( разочароваща) , а после – уволнена. След това Донева завежда дело и съвместно с Български фонд за жените създава платформата Be dissapointing, с която насърчава жените в подобни ситуации да споделят и да търсят правата си.

Днес, 31 март, е датата, за която бе определено да се гледа на първа инстанция делото ѝ в Брюксел. Заседанието, обаче, е отложено с една година, защото бившите ѝ работодатели изчакват до последния ден от срока, за да представят доказателства. В тях вместо аргументи за уволнението ѝ посочват, че „обича луксозния начин на живот“.

С делото и платформата си повдигнахте една много важна тема. Това доказва и статистиката. На ниво Европейски съюз все още има разлика в заплащането между мъжете и жените, която възлиза на 12%. В България сме малко под средните нива, но далеч от примери като съседна Румъния, където разликата е 3.6%.

Започвам с уточнението, че е много важно как се измерва т.нар. Gender pay gap. Според някои статистически данни в България е 20% . Много зависи от обхвата на измерването- дали е само в публичния или в повече сектори. Моят случай беше много тривиален-напълно случайно открих, че моята заплата е много по- ниска от тази на човек, който е бил на същата позиция преди мен, и се опитах да разбера защо.

Каква беше разликата ?
При мен разликата беше почти 30% на годишна база, затова толкова бързо я видях. Тя беше създала излишък в годишния бюджет на организацията. Преглеждайки отчетите, видях, че излишъкът е от разходи за персонал, а единствената кадрова промяна беше моето назначение. Преди да повдигна въпроса проверих всички документи, направих и изследване на пазара на труда. Оказа се, че моята заплата е драстично по-ниска от средното за пазара. Така се стигна и до първия разговор с работодателите ми. Тогава ми казаха, че е станала грешка. Но грешката не се поправяше. Оправданията бяха различни-забавяне, забравяне приключване на финансова година. И така година и половина, което е почти през целия период. Заподозрях какво се случва и се консултирах с адвокат, като се оказа, че освен неморално това е и незаконно. Последва нов разговор, в който един от работодателите ми каза, че съм се оказала много „разочароваща“. Този етикет е вторият слой на унижението, през което преминах.

В това определение има и нещо хубаво- когато моралният компас и ценностите са сбъркани, да си разочарование е привилегия.

Много трудно се стига до това усещане. Знаех, че е неморално и нередно. Знаех, че съм права, но в същото време се оказах уволнена от организация, която управлявах добре, като допринесох и за по-високо финансиране.
Изпаднах в депресия. Комбинацията от срам и тъга лесно се трансформира в чувство за вина и самообвинение. Разочарованието ми беше фундаментално, защото искрено вярвам във всичко, което правя. И няма универсална рецепта за изход от ситуацията- не всеки може да си позволи да води дело. Това поставя и въпроса за достъпа до правосъдие. Дали живеем в справедлив свят, ако защитата на изконни човешки права като достойното заплащане на труда струва 10-12 хиляди евро на година?

На какъв етап е делото Ви?
Трябваше да се гледа днес. Казвам трябваше, защото тук съдът работи по следния начин- има времеви прозорци, в които се събират доказателства. Последният срок за входиране на доказателства беше края на февруари. Работодателите ми входираха своите в последния възможен ден, което значи, че ние не можем да отговорим на техните аргументи. Поискахме от съда разрешение да отговорим и ни позволиха, което измести делото почти с 1 година-изслушването ще бъде на 9 февруари догодина.

Това връща ли Ви обратно във водовъртежа на първоначалните емоции?
Сега е по-леко в сравнение с това, което чувствах преди 2 години, но връща емоции, защото постоянно трябва да препрочитам унижението си в страниците на делото. Те са 70-80, като в началото всеки път плачех. Интересно е, че в последните документи вместо доказателства посочват като причина, че съм обичала „луксозния начин на живот“. Беше абсурдно да видя това, входирано в съда на хартия. Само преместването ни в Брюксел коства на семейството ми всичките ни спестявания. Тези разходи не бяха възстановени, каквато бе първоначалната ни уговорка.

Така първо се омаловажава Вашия труд, а после и Вашата личност и то в официални документи.

Мисля, че част от проблема е това, че те така и не можаха да видят отвъд произхода ми, отвъд пола ми. Въпреки усилията ми, си останах просто жената от Източна Европа.

В платформата Ви вече има над 300 подобни истории на други жени. Има ли някоя, която да Ви повлия повече ?

Голяма част от историите, които идват са на българки, които работят извън България, но има и на чужденки, работещи в Брюксел. Най- много ме разтърси историята на румънка, която е работила в голяма организация, свързана с климата и опазване на околната среда. Забременява и тогава започва тормоз на работното ѝ място. Случайно открива и размера на заплата на шефа си, която възлиза на половината от бюджета на организацията. Така разбира, че заплатите не се актуализират не поради липса на средства, а заради разпределението им. Преди да излезе в майчинство я уверяват, че всичко ще бъде наред и ще получи увеличение. При връщането ѝ на работа я категоризират като крайно неефективна и я уволняват. Това се случва на 6 март, а известието стига до нея 2 дни по- късно като „подарък“ за 8 март.

Такива истории не се случват само в Европа, а в световен мащаб.
Как да решим един глобален проблем, когато само половината част от света е поканена да участва? Как бихте мотивирали мъжете да припознаят борбата за равно заплащане на труда?

Проблемът с разликата в заплащането е проблем и на двата пола. Това не е проблем на жените, които трябва да се мобилизираме, да стъпчем мъжете и да имаме нещо повече от тях. Напротив, идеята е да постигнем баланс. Отварям една скоба, защото знам, че думата „феминизъм“ в България се счита за страшна, но всъщност означава равни права за мъжете и жените.

Мъжете също са в позиция да бъдат ощетени, ако няма равенство между половете. Те имат по- високи заплати в повечето сектори, повече лидерски позиции, повече отношение в политиката и икономиката, но има и много други сфери, в които са неравноправни. Има толкова голяма стигма за това каква е ролята на бащата. Той ще бъде ли припознат като мъж, ако се разхожда с количката и сменя памперси. А грижата за семейството и децата не е женска работа. Мъжете, дори тези които искат да направят нещо, понякога са стигматизирани, защото се опитват да съвместяват ролята.

Много е важно мъжете активно да участват във всичките тези процеси, защото и икономически, и емоционално има повече смисъл половете да са равнопоставени.

Наскоро ми попадна статия на нашумяла българска авторка, която описваше как да се възпитават истински мъже. Представата за истинския мъж според същото творение може да се резюмира като човек, който изкачва планини, мълчи, не показва емоциите си и не плаче. А мама е най-добрата, защото е сготвила любимото. Това е много показателно за нас, българите, като хора, които твърде силно вкореняват определени роли само и единствено в един от половете. Как могат тези граници да бъдат размити?

Имам една много интересна статия от „Жената днес“ от 1960г., в която се говори за това, че няма мъжка и женска работа, че грижата за децата не е само за мама, а мъжете трябва да споделят отговорностите. Това е схващане от преди 70 години, а не страшна иновация, идваща от Европа. Сега има тенденция да пренаписваме историята, за да се представим като „големите традиционалисти“. А в България много отдавна има доста овластени жени и активно участие на мъжете в домакинството. Нечестно е да търсим този Ганьо, за който всички ни убеждават, че е българският мъж. И е нечестно точно спрямо българските мъже-всеки може да мълчи и да качва планини, ако ментално има нужда от тези неща. Но не може да се принизи смисълът на един човешки живот до това. Да изразяваш свободно емоциите си не е полов признак, а човешко право и то от най-ценните.

Засегнахме и въпроса за родителството. Напоследък нашумя историята за народния представител, изявил желание да кърми в Народното събрание. Тема, която не е иновация в световен мащаб- имаме примера на Австралия, на Италия. Това върви със стремежа на жената, освен майка да бъде и професионалист.
Странни са ми двойните стандарти за гледката на женската гръд- когато промотират хазарт на билборд, е реклама, а когато кърмят, са страшна гледка. Хем искаме повече деца, хем искаме майките да работят, хем искаме да останат скрити от хорските очи, докато са с малко бебе. Това, което ме възмути в казуса, е, че всички жени в парламента и общинските съвети са в подобни ситуации. Ако искат да кърмят и да присъстват физически, защото не може онлайн, трябва да намерят вариант да го комбинират. Възниква и логичният въпрос за бащинството на родните депутати и до колко те са ефективна част от живота на бебета си, ако са редовно на работа?

След бащинството и майчинството да обърнем поглед към децата и по-специално към онези, които са лишени от родителска грижа. От години те са Ваша мисия като създател на „Социалната чайна“. Такива вече има във Варна и Пловдив, като се очаква и още една в родния Ви град- Велико Търново.

Продължаваме да търсим финансиране, за да направим екип в Търново. Моделът ни е следният- правим партньорство с различни институции, в които живеят деца без родители, и се опитваме да ги включим в различни активности като менторска програма, професионални курсове за готвачи и сервитьори, да им помогнем да изкарат шофьорска книжка, да си намерят работа. Тези, които искат, могат да започнат работа в
Чайната. Всичко това не може да се обезпечи само с екип от доброволци. Надявам се до края на годината да успеем да намерим финансиране. В „Там“ и с екипа на Галин Попов успяхме да направим добро партньорство, като първите стъпки са вече направени.

В очите на мнозина Вие сте вдъхновение и пример за успял човек. Каква е Вашата дефиниция за успеха?

Да се чувстваш удовлетворен, да спиш спокойно и да знаеш, че вървиш по пътя си.
Всичко останало е субективно. Много хора определят успеха с пари или с позиции, но не и аз. Други виждат успеха в това да имаш деца. А според мен хората, които живеят през децата си, много могат да им навредят.
Това, което ме кара да се чувствам успешна и успяваща, е да знам накъде отивам.

Вие сте майка на 3 деца, професионалист, активист. Как намирате баланса между различните си роли?

Приех, че не съм перфектна. Ще има ситуации, в които няма да изглеждам по начина, по който ми се иска, защото не съм се наспала. Ще има неща, които ще пропусна- както професионално, така и семейно. Денят продължава 24 часа и трябва да имаме реалистични очаквания към себе си. Аз не съм човекът, който се грижи за семейството, докато прави кариера. Семейството сме го създали двама души и двамата се грижим за него. Нали знаете поговорката, че едно село трябва, за да се отгледа едно бебе?! Село нямаме, но имаме достатъчно голямо семейство и всеки един от нас се включва в работата.

На какво искате да научите децата си?

Да са добри с хората и да са верни на себе си.

Кой цитат Ви вдъхновява в трудни моменти?

„Говори истината, дори гласът ти да трепери!“ В началото, когато трябваше да артикулирам какво ми се случваше, се давех от сълзи и гласът ми беше 5 октави по- надолу, но дори да трепери, не съм спряла да говоря за това, което знам, че се случи. Смятам, че повече хора трябва да се научат да преодоляват страха, когато знаят, че казват истината.